Останете гладни. Останете безрасъдни.

Понякога животът те удря с тухла по главата. Не губете надежда. Убеден съм, че единственото, което ме накара да продължа, беше това, че обичах това, което правя. 

Утре, на 24 февруари Стив Джобс, изпълнителен директор на Apple and Pixar Animation, има рожден ден.

Затова, приятели, ви предлагамe да прочетете една негова реч, произнесена на церемонията по дипломиране на абсолвентите от Университета в Станфорд от 2005 г.

Чест е за мен днес да бъда с вас на церемонията по дипломиране на един от най-добрите университети в света - Станфордския.

Ако трябва да бъде честен, така и не завърших колеж и това тук е най-близката ми среща с дипломиране в университет.

Днес искам да ви разкажа три истории от моя живот. Това е. Нищо особено. Просто три истории.

Първата история е за свързването на събитията.

Отпаднах от Рийд Колидж след първите шест месеца, но останах още 18 месеца в университета преди окончателно да напусна.

Защо все пак напуснах? Всичко е започнало преди да се родя.

Биологичната ми майка била млада неомъжена, току-що завършваща студентка и решила да ме остави за осиновяване. Тя имала огромното желание да бъда осиновен от вишисти и всичко било уредено да бъда осиновен от адвокат и съпругата му. Те искали да си имат момиченце.

И така, моите родители получили обаждане през нощта - „Имаме неочаквано бебе - момченце, искате ли го?”  Те казали - „Разбира се.”

Биологичната ми майка разбрала по-късно, че майка ми никога не е завършвала гимназия, и че баща ми не е завършил висше образование.

И тя отказала да подпише последните документи за осиновяването.

Омекнала няколко месеца по-късно, когато моите родители й обещали, че някой ден ще отида в колеж. Това беше началото на живота ми.

17 години по-късно отидох в колеж. 

И наивно избрах колеж почти толкова скъп, колкото Станфорд.

И всичките спестявания на семейството ми отиваха за обучението. 

След 6 месеца не можах да видя ползата от това.

Нямах идея какво искам да направя със живота си и никаква идея как колежът ще ми помогне да го разбера. И ето ме - харчещ всичките пари, които родителите ми са спестявали през целия си живот.

Така че реших да напусна и да се надявах, че всичко ще е наред.

Беше страшничко, но като се обръщам назад, това беше едно от най-добрите решения в живота ми.

В момента, в който напуснах, спрях да ходя на занимания, които не ме интересуваха и започнах да ходя на такива, които ми се струваха далеч по-интересни.

Не всичко беше романтично. Нямах стая в общежитието. И спях на пода при приятели. Връщах бутилки от Кока Кола, за да има с какво да си купя храна.

Ходех по 11 километра всяка неделна вечер, за да ям хубава храна поне веднъж седмично в храма на Харе Кришна.

Обичах този храм.

Много от нещата, на които връхлетях благодарение на интуицията и любопитството си, в последствие се оказаха безценни. Давам ви пример.

По онова време Рийд Колидж предлагаше един от най-добрите курсове по калиграфия в страната. В района на кампуса всеки постер, всеки етикет, всяко чекмедже беше ръчно калиграфирано. И понеже бях прекъснал и не трябваше да ходя на редовните часове, реших да ходя на курсове по калиграфия и да се науча как се прави това. Научих за шрифтовете „Шериф” и „Сан шериф”, за варирането с разстоянието между отделните букви и какво прави добрата типография - добра.

Беше красиво, запомнящо се, артистично и изтънчено. Нещо, което науката не може да улови.

Беше очарователно.

Нищо от това, нямаше дори надежда за някакво практическо приложение в живота ми. Но 10 години по-късно, когато създавахме първия Макинтош, си спомних за всичко. И го внедрих в Мак-а. Той беше първият компютър с красива типография. Ако не бях отишъл точно на този курс в колежа, Мак-ът никога нямаше да има такава типография. И когато Уиндоус просто изкопира Мак-а,  най-вероятно никой човек или компютър нямаше да ги има.

Ако не бях прекъснал, никога нямаше да отида на калиграфския курс и персоналните компютри щяха да останат без чудесната типография, която имат.

Разбира се, беше невъзможно да свържа тези събития в колежа. Но беше много ясно, когато гледах назад 10 години по-късно.

И така - не можете да свържете събитията от вашия живот гледайки напред, може да ги свържете само като гледате назад. Така че трябва да вярвате в нещото, което свързва събитията - инстинкта, кармата, живота.

В каквото и да е. Защото вярата, че събитията ще се свържат някъде по пътя, ще ви даде увереността да следвате сърцето си. Даже когато ви изкарва извън отъпкания път. И това ще ви направи различни.

Втората ми история е за любовта и загубата.

Аз бях щастливец - разбрах от рано какво обичам да правя.

Уоз и аз стартирахме Apple в гаража на родителите ми, когато бях на 20. Работихме здраво и за 10 години Apple се разрасна от нас двамата в гаража до 4000 работници и се оцени на 2 000 000 000 долара. Бяхме пуснали на пазара най-доброто си творение Макинтош. А аз тъкмо бях станал на 30.

И тогава ме уволниха. Как могат да те уволнят от компания, която си създал? Ами когато създадохме Apple, наехме някого, за когото мислех, че има таланта да управлява компанията заедно с мен. В първата година нещата вървяха добре, но след това възгледите ни за бъдещето започнаха да се разминават и накрая имахме срив. Когато това се случи, бордът на директорите застана на негова страна. И така на 30 бях изгонен.

И то много публично. Всичко, за което се бях борил през целия си живот, си беше отишло.

И това беше опустошително. Няколко месеца не знаех какво да правя.

Но се срещнах с Дейвид Пакард и Боб Нойс. И нещо бавно започна да ме възражда. Все още обичах, това което правя. Промяната в Apple не промени ни най-малко това. Бях отхвърлен, но все още влюбен.

И реших да започна отново. Тогава не го осъзнавах, но това че ме уволниха от Apple беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Тежестта от това да си успял, се смени с лекотата на това да си начинаещ.

По-малко сигурен в каквото и да било. И това ми даде възможност да навляза в един от най-добрите творчески периоди на живота ми.

През следващите години, стартирах компанията NeXT, друга компания наречена Pixar и се влюбих в невероятна жена, която щеше да стане моя съпруга. Pixar направи първия компютърно анимиран филм - „Играта на играчките” и сега е най-успешното студио в света за анимация.

При невероятно развитие на нещата, Apple закупи NeXT и аз се завърнах в Apple, а технологията, която разработихме в NeXT сега е в основата на възраждането на Apple. Лорейн и аз имаме чудесно семейство.

Почти съм сигурен, че нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако не ме бяха уволнили от Apple.

Понякога животът те удря с тухла по главата. Не губете надежда. Убеден съм, че единственото, което ме накара да продължа беше това, че обичах това, което правя.

Трябва да откриете, какво обичате.

Това се отнася и за работата ви, и за любовта.

Работата ще заема голяма част от живота ви и единственият начин да бъдете удовлетворени е да правите това, което вярвате, че е чудесна работа.

Ако все още не сте открили какво обичате да правите, продължавайте да търсите. И не се задоволявайте с нищо друго. Както винаги сърцето ви ще подскаже, когато сте го намерили. Така че продължавайте да търсите и не се задоволявайте с нищо друго.

Моята трета история е за смъртта.

Когато бях на 17, прочетох цитат който звучеше така - „Ако живееш всеки ден като за последен, почти сигурно е, че някой ден ще се окажеш прав.” От тогава в последните 33 години се гледам всеки ден в огледалото и се питам - ако това е последният ден в живота ми, бих ли направил това което ще направя днес? И ако отговорът е „Не” за много дни наред - знам, че трябва да променя нещо. Да запомня, че скоро ще умра.

Това е важно, защото почти всичко, всички очаквания, всичката гордост, целият страх от затруднения и неуспехи - всички тези неща изпадат пред лицето на смъртта.

Остават само истински важните неща. Да запомниш, че ще умреш е един от най-добрите начини, които познавам да избегнеш капана на мисълта, че имаш нещо да губиш. Ти си вече гол. Няма причина да не последваш сърцето си. 

Преди около година ми бе поставена диагноза - рак.

Сканираха ме в 7 и 30 сутринта и видяха рак в панкреаса ми.

Даже не знаех, какво означава панкреас.  Докторите казаха, че това е почти сигурно неизлечима форма на рак и че може би ще живея между 3 и 6 месеца.

В такива моменти си мислиш, че трябва да кажеш всичко на децата си. Мислил си, че имаш години да го направиш, а сега са ти останали няколко месеца. Живях с тази диагноза един ден.

По-късно вечерта ми направиха биопсия и ми завряха ендоскоп в гърлото и през стомаха и червата ми с една игла взеха клетки от тумора.

Бях упоен, но жена ми каза, че като погледнали под микроскоп клетките, докторите се зарадвали, защото се оказало, че има рядка форма на този вид рак, която може да се лекува оперативно. Направиха ми операция и сега слава Богу съм наред.

Това беше най-близката ми среща със смъртта. И се надявам да остане най-близката, още няколко десетилетия. Но след като го преживях, мога да кожа с голяма увереност, че смъртта е полезна.

Никой не иска да умре. Дори тези, които искат да отидат в рая. Но  всички сме се запътили към смъртта и никой не може да избяга. Така е, защото така трябва да бъде.

Защото смъртта е вероятно най-доброто изобретение на живота.

Тя е агент на промяната на живота.

Прочиства старите, за да направи път на новите. Сега вие сте новите, но не след дълго, вие ще станете старите и ще ви прочистят.

Съжалявам, че съм така драматичен, но е истина.

Времето ви е ограничено. Така че не го хабете в живеенето на чужд живот. Не оставяйте шума от чуждо мнение, да заглуши вътрешния ви глас.

И най-важното - имайте куража да следвате сърцето и интуицията си.

Те някак си знаят вече, какво искат да се случи.

Всичко останало е второстепенно.

Когато бях млад, имаше една невероятна публикация наречена „Каталог на цялата земя.”

Това бе една от библите на моята генерация. Беше създадена от момче на име Стюърд Бранд.

Това беше през 60-те, преди компютрите и книгата бе създадена с пишеща машина, ножици и фотоапарат Полароид.

Беше нещо, като Гугъл на хартия, 35 години преди Гугъл.

Когато издадоха последния брой на този каталог, беше 70-те години и аз бях на вашата възраст.

На задната страница на последното издание имаше снимка на селски път рано сутринта. Път на който може да се намерите пътувайки на стоп, ако сте толкова авантюристични.

Под снимката имаше надпис - „Останете гладни, останете безразсъдни!”

Това беше прощалното им послание. Останете гладни, останете безразсъдни. Винаги съм си го пожелавал.

И сега, когато завършвате, за да започнете нещо ново, ви го пожелавам и аз.

Останете гладни. Останете безразсъдни.

Благодаря на всички.